Няколко години подред, посещавайки книжарница Orange, държах и разлиствах книгите и, след което ги връщах обратно на лавиците и си купувах други. Страхувах се, че това което пише е с тежък социален уклон и се успокоявах с мисълта, че си има време и място за всяко нещо. И ето, че преди 2 месеца acrista ми пусна линк с интервю на Исабел Алиенде. Признавам си - тази жена ме плени с тънкия си хумор, неподправен оптимизъм и обаяние на майстор разказвач. В края на май, преди да отпътувам за Варна минах през книжарницата на Шипка 6, за да убия малко време и тя ме чакаше. Къщата на духовете - първа част от трилогията („Дъщеря на съдбата“ и „Портрет в сепия“). Филмът не съм го гледала. Старая се първо да опитам от първоизточника. Бях забравила, какво е да изчетеш 400 страници за 3 дни. Да, чилийската писателка определено има афинитет към социално-историческия поглед върху събитията, дали тласък за написването на трилогията. Но не само това. Тя пише многопластово и заради себе си, а на бял свят излиза историята на нейното семейство. Разказва магнетично, с вяра и хумор, с усет за човешката природа и лудостта, която ни движи. Въпреки човешките трагедии и реализма с който ги описва, надарената с богата фантазия Алиенде, вплита дори мистика и страст. Да виждаш пластовете, да си свидетел и участник, пишейки с размах за това е голям дар.

“Тази нощ реших, че никога повече няма да се влюбя, че никога повече няма да се засмея или да тръгна да гоня някоя илюзия. Ала никога повече е много време. Успях да се убедя в това през дългия си живот.” 

Отдавна не бях хващала така богато написан роман, който мога да сравня единствено с “На изток от Рая” на Стайнбек. И определено се зарекох да не стъпя в книжарница, докато не свърша по-належащите задачки, защото се познавам. Отстояването на това обещание за жалост не доведе до 100% резултат, защото имах неблагоразумието да изпусна епизод от култовия сериал “24″ по телевизията, което доведе до изтеглянето на последните 2 сезона и наркотична зависимост до степен на 4 серии подкожно. Просто не проумявам как е възможно проклетника Кийфър Съдърланд да играе така зверски добре… вече 6-ти сезон се опитвам да открия някаква куца издънка и не мога, и не мога… проклятие. Направо е чудо как устоях да приключа с преименуването на кадрите от фотоблога. Остава да се пипне това-онова и да почна да запълвам празнината от няколко месеца.

Джоан Харис - забъркваща майсторски своята домашна магия и този път не ме разочарова с Бонбонени обувки, продължението на Шоколад и историята на Виян, вечно бягаща и криеща се от силата в себе си. Но този път вятърът я настига и на нея не и остава нищо друго, освен да повярва, че може да се изправи срещу него и тайничко да сключи пръсти зад гърба си;). И Шоколад и нейното продължение, изчетени буквално за 3-4 дни с първото отваряне просто нямаш сили да оставиш. Магията те завладява, влиза под кожата ти, шепне на ухо докато погледът ти прелита над страниците и накрая затваряш последната окрилен и с хитра усмивка, все едно си открил тайната рецепта за превръщане на водата в злато.

Сега виждам, че има още няколко нейни преведени и непрочетени книги. Да видим кога ще си позволя отново лукса да открадна време, особено като се сетя, че Бонбонените обувки бяха купени около Коледа, заедно с 0ще 20 книги на издателство Бард и тогава се бях нахилила като щастлив късметлия, а успях да я прочета след 2 месеца, като пиша за нея чак сега… ех.

p.s. Горещо препоръчани и изчетени на един дъх книги (с прекрасно оформени корици - само за посветени;) от J.H.: Къпиново вино, Петте четвъртини на портокала, Блажени безумци.

Ле-ле, ле-ле, леле! (както би казал Алекс;)

Adelmo Fornaciari или още “Захарчето” направо ни размаза от кеф! Като сметана на филийка препечен козунак. В 20.30 тази вечер, в Зала1 на НДК разбрах къде са се скрили всички софиянци. Накъдето и да се обърнех, едно празно място нямаше. И колкото и да се тюхках, че това е първия и последен концерт, на който седя толкова далеч от сцената, то истината бе, че видимостта от Блок 5 бе идеална. Всъщност съм благодарна на братовчедката, че по щастливо за мен обстоятелство, преди месец и изпаднаха тези 2 билета, които поделих с Тони (върла фенка на италианската музика).

Един голям “+” за организаторите този път - нямаше задържане и опашки пред входовете към залата, нямаше бъркане в чанти, на всеки 5 метра - човек с бадж на врата, готов да те упъти в правилната посока, нямаше дублиране на места и само 30мин. закъснение на концерта. А ако знаех как ще ни напълни душата Захарчето, щях да чакам безкрайно, безкрайно търпеливо (почти геройство за мен;). Сцената бе семпла на пръв поглед, с финно загатната нотка на аристократизъм - тъмно-сини стени с златни елементи, напомнящи стилизирана лилия и огромно овално блъф-огледало с тежка рамка, което малко по-късно щеше да бъде обляно в светлинни ефекти, красиво пречупвайки се по орнаментите. За пореден път виждам, какво означава да създадеш Атмосфера за твоята музика. Озвучаването бе перфектно, а светлините сякаш премерени с компютърен хореограф, рисуваха по сцената точния фон за всяко парче. Пурпурно червено, златисто, портокалово и смарагдово в майсторски танц фиксираха Джукеро с китара в ръце и още 3 до него, клавишни и ударни. “All the Best Tour 2008″ ни даде пълния кеф и неописуема емоция от изпяването, изтанцуването и болка в дланите от ръкопляскането на 18 от най-добрите му хитове, повечето от любимия ми албум ZU&friends (с който често съм на път), само че този път без приятелите (с кого ли не е правил дуети), но с 4 нови заглавия. След първите 3-4 песни и Diamante (Domenica), при първите изсвирени акорди от Baila, публиката най-накрая не издържа и рипна на крака (и на мен ми беше отеснял стола и само това чаках), ръцете горе и до края на концерта седнахме само за 2 блуса. Пяхме за Senza Una Donna, знаехме че Everybody’s Got To Learn Sometime, бяхме до морето в Blue и гонихме дявола в Diavolo in Me. Супер, супер яко беше. А то няма как друго да е, когато имаш професионалист на сцената, който се раздава с китара в ръка - соул, блус и рок вдигнаха адреналина на всички фенове, като за десерт имаше 2 биса, които си заслужихме:). И сега като се сетя, по лицето ми мигновено плъзва доволна усмивка - още едно име от моята любима фонотека е чуто на живо.

p.s. Тази сутрин рекламираха Ян Гарбарек и Ману Каче (15.05) по радио Хоризонт. Страшно се изкушавам, а като знам че на 16-ти съм на концерт и на Kiss… ле-ле, ле-ле, леле!